Древният Самарканд: град, прочетен на пластове, от Афросиаб до Регистан

Хората са живели на Афросиаб от около 500 г. пр. Хр. до 1220 г. Това е Мараканда, градът, който Александър Велики превзема през 329 г. пр. Хр., а по-късно столицата на Согдиана, земята на търговците, които са пренасяли стоки, езици и религии между Китай, Индия и Персия.

Находките са в Музея на Афросиаб на хълма. Гордостта му е Стенописът на посланиците, стенописи, направени през 648–651 г. за палатна зала и открити през 1965 г.: шествия на пратеници, носещи дарове на един согдийски владетел, сред тях фигури, които изследователите определят като пратеници от Китай и от Корея. Това е единственото място в Самарканд, където виждате лицата на хората, живели тук преди исляма. Повече за музея и залите му има в нашия справочник за музеите на Самарканд и Бухара.

През 1220 г. монголската армия на Чингис хан превзема Самарканд и разрушава голяма част от него. Животът така и не се връща на хълма. Когато градът се възстановява, той расте на юг, на земята, където днес стоят Регистан и Гур-е-Амир, а Афросиаб е оставен на вятъра.

Едно място на края на стария град запазва живота си: Шах-и-Зинда, некрополът на южния склон на Афросиаб. Най-старото му ядро е от 11-и век и гробницата, почитана като тази на Кусам ибн Абас, братовчед на пророка Мухаммед. Повечето мавзолеи по тясната му улица са построени през 14-и и 15-и век, много от тях за жени и благородници от семейството на Тимур. Това е действащ некропол, затова го посещаваме с покрити рамене и колене и приглушен глас. Подробностите са в нашата статия за Шах-и-Зинда.

През 1370 г. Тимур, известен в Европа като Тамерлан, прави Самарканд своя столица. Цели 35 години богатството от походите му се стича тук, а с него и майстори от градовете, които превзема. Той строи в мащаб, предназначен да впечатлява. Джамията Биби Ханъм, започната през 1399 г. след индийския му поход, е имала портал с височина около 35 метра; сградата е била толкова амбициозна, че части от нея започват да рухват в рамките на десетилетия, а това, което виждате днес, дължи много на реставрацията от 1974 г. нататък.

През 1404 г. Руй Гонсалес де Клавихо, пратеникът на краля на Кастилия, стига до Самарканд и описва градините, пиршествата и строителните работи. Няколко месеца по-късно, през февруари 1405 г., Тимур умира в поход. Той почива в Гур-е-Амир, мавзолея с ребрестия син купол, завършен през 1404 г. и първоначално построен за внука му Мухаммад Султан. Под купола плоча от тъмнозелен нефрит бележи гроба му; внукът му Улугбек е погребан наблизо. Нашата статия за Гур-е-Амир разказва историята на гробницата, включително отварянето на крипта през юни 1941 г.

Внукът на Тимур Улугбек управлява Самарканд от 1409 г. и превръща столицата на дядо си в град на учени. През 1417–1420 г. той построява медресе на Регистан, където астрономията и математиката се преподават наред с богословието. През 1420-те години строи обсерватория на хълм извън града, със секстант с радиус около 40 метра, поставен в изкопан в хълма ров. С него астрономите му измерват продължителността на годината и съставят каталог от 1 018 звезди.

Улугбек е убит през 1449 г., а обсерваторията по-късно е разглобена и забравена. През 1908 г. археологът Василий Вяткин открива подземната дъга на секстанта и днес можете да слезете по стъпалата и да я видите. Нашата статия за обсерваторията на Улугбек разказва за инструмента и музея.

Регистан изглежда като един план, но е отнел повече от два века. Срещу медресето на Улугбек управителят Ялангтуш Бахадур построява медресето Шер-Дор през 1619–1636 г., равно по размер на по-старата сграда, а след това Тиля-Кари през 1646–1660 г., с позлатена джамия вътре. Порталът на Шер-Дор носи най-известната мозайка в града: два ивичести звяра, гонещи елени, а зад всеки от тях изгрява слънце с човешко лице. Изображенията на живи същества са рядкост върху религиозни сгради и затова всеки спира тук.

Площадът има собствен справочник на нашия сайт, Регистан в Самарканд, с най-добрите часове за светлина и вечерното осветление.

През 1868 г. Самарканд става част от Руската империя и на запад от стария град израства нов град с прави, засадени с дървета улици. През 1888 г. пристига железницата. От 1925 до 1930 г. Самарканд е столица на съветски Узбекистан, преди столицата да се премести в Ташкент. Тръгнете на запад от Регистан и за десет минути плочките отстъпват място на тухли от 19-и век и сенчести алеи.

През 2001 г. ЮНЕСКО вписва града в Списъка на световното наследство като Самарканд – кръстопът на културите и името му подхожда: Афросиаб, градът на Тимуридите и руският град са все част от него. Пластът, който никога не е спирал, е ежедневният. Пазарът Сиаб, до джамията Биби Ханъм, и днес продава плътния самаркандски хляб, сушени кайсии и ядки, както пазарите на града го правят от векове.