Водачът ви посреща сутринта в хотела и започваме със сградата, станала емблема на модернистичния Ташкент: Държавния исторически музей. Открит е през 1970 г. като Музей на Ленин — куб, чиито стени се крият зад геометрични слънцезащитни решетки, облицовани с бледорозов мрамор. Архитектите Евгений Розанов и Владимир Шестопалов отговарят на ташкентското слънце със старата идея за резбованата решетка. Музеят отвори отново през юли 2026 г. след две години ремонт и влизаме вътре: той съхранява над 350 000 предмета, от археология до ръкописи.

Следват две сгради от 1974 г. Държавният музей на изкуствата е още един куб, облицован с алуминиеви листове в метални рамки, със застъклена горна част, която омекотява светлината в залите; той е затворен за реконструкция, затова само минаваме покрай сградата. Централната изложбена зала на Академията на изкуствата носи национален орнамент на фасадата, със стъклени покриви над залите; виждаме я отвън.

На булевард Навои се намира киноцентърът „Алишер Навои“, открит през 1964 г. като Панорамно кино. Главната му зала е построена за извит екран с ширина около 34 м, а от 1968 до 1988 г. в нея се провежда Ташкентският международен филмов фестивал. Във фоайето днес е Музеят на киното на Узбекистан.

Следобед слизаме под земята. Ташкентското метро е проектирано след земетресението за трусове до 9 бала, от дебел стоманобетон, и всяка станция получава своя тема и свои художници. Пътуваме от „Алишер Навои“ с нейните куполи и тюркоазени релефи по „Хамса“ на Навои, покрай кристалните полилеи на „Мустакиллик майдони“, до „Космонавтлар“, открита през 1984 г.: стени, които преливат от тюркоазено в тъмносиньо, стъклени звезди по тавана и керамични медальони на Улугбек, Икар, Гагарин и Терешкова.

Близо до „Космонавтлар“ се издига „Жемчуг“ („Перлата“), жилищен блок, завършен през 1985 г. по проект на Офелия Айдинова. Двете му полукръгли половини са свързани на всеки три етажа с открити тераси — общи дворове във въздуха за обитателите.

Добре е да знаете: Снимането в метрото е разрешено от юни 2018 г. „Жемчуг“ е дом на много семейства, затова го разглеждаме от улицата.

Нощувка в Ташкент

Започваме сутринта в Чорсу, когато базарът е най-оживен. Пазарът е стар, сградата не е: проектът на архитектите Владимир Азимов и Сабир Адилов е от 1980 г., а комплексът отваря през 1990 г. под главен купол с диаметър 86 метра, обкръжен от седем по-малки. Облицоването на големия купол продължава до 1993 г. От отсрещната страна на улицата станция „Чорсу“ от 1989 г. е изкопана като открита яма през площада на базара и облицована с бял мрамор от Газган.

Наблизо, на площад Хадра, през 1976 г. е открит Държавният цирк. Люспестият му тюркоазено-син купол често се сравнява с летяща чиния; под него ще видите бетонна решетка, резбован ганч, мрамор, витражи и керамична мозайка. Няма остъклено фоайе — решение, взето заради ташкентския климат.

След това Дворецът на дружбата на народите, открит през 1981 г. по проект на Евгений Розанов: най-голямата концертна зала в страната, построена с мрамор от Нурата и Газган, с фасада, вдъхновена от националния орнамент и сталактитните сводове на старите портали. Банкетната зала вътре съдържа три големи флорентински мозайки; залите са отворени за концерти и събития.

След обяда пътуваме към Паркент, на около 45 км от Ташкент, в предпланините на около 1 100 м надморска височина. Тук се издига Голямата слънчева пещ, построена между 1981 и 1987 г. Шестдесет и две подвижни огледала, хелиостатите, насочват слънчевата светлина към вдлъбнат концентратор, висок колкото дванадесететажна сграда, а във фокуса му температурата може да достигне 3 000 °C. От площадката най-горе в обекта виждате цялата стена от огледала наведнъж. Вечерта ви връщаме в хотела в Ташкент.

Добре е да знаете: Пещта е единствената част от обекта на ЮНЕСКО извън града. Ако разполагате само с един ден, я пропускаме и запазваме останалото.